Заедно с укрепването на държавните обединения и, на първо място, с християнството, процесът на приемане на което започва в края на Х век, на руските земи идва и писмеността, създадена от светите братя Кирил и Методий първоапостоли и първоучители на славяните. Организацията на християнската църква изисквала литургичен (църковен, култов) език и богослужебни книги. Така една от главните черти на процеса на развитие на държавността и християнството в Древна Рус става писмеността, основа на която са старобългарски диалекти и, като следствие от това, налагането на официален и административен език.

   По такъв начин, езикът и писмеността, възникнали на базата на старобългарски диалекти, стават литературен език и писменост на територията на източните славяни, употребявани от светската върхушка и висшия клир. По лингвистичен състав този език не е тъждествен с разговорната реч на останалата маса от населението и даже на по-слабо образованите кръгове от светските власти.

   По-нататъшното развитие на този писмен език, противно на битуващата еволюционно-идеалистическа представа, не е процес на постепенно сближаване с разговорната реч и диалекти на източните славяни. Напротив, съществуват редица доказателства за периоди на интензивна борба с "народните" наслагвания в официалната писменост и последователна ориентация към старобългарската норма. Проникването на "народни" елементи в никакъв случай не е праволинеен процес, а се обуславя от разделянето на групи вътре в древноруската книжовност, зависи от силите, представени на историческата арена, от техните конфликти и интереси, намерили отражение в идеологическата продукция от т.нар. "домонголски период".

   Поредно засилване на църковнославянското влияние се наблюдава в края на XIV и през XV в. във връзка с преместването на църковния център в Москва. Там, след трагичните събития на Балканския полуостров, пристигат много българи, заемайки високи църковни и държавни постове (Григорий Цамблак, Киприан и др.). Киприан, въздигнат в митрополитски сан, последователно работи в посока преводи от гръцки и преписване на старобългарски книги, а дейността му в голяма степен спомага за бързото увеличаване състава на руската книжовност. Понятно е, че при тази разнообразна книжовна дейност водеща е старобългарската норма.

   Отделна характеристика изискват две направления в църковно-моралистичната писменост през XV-XVI в. Тези направления са представени от официалната църковна партия на "йосифляните" и враждебната група на т.нар. "заволжски старци". "Заволжските старци" са образовани за времето си хора, отлично познаващи византийско-българската "висока" църковна литература, придържащи се към нормите на старобългарската книжовност, т.е. по език и стил "заволжците" са приемници на Киприановата школа. "Йосифляните" (по името на епископ Йосиф Волоцкий) също се придържат към нормите старобългарската писменост, но с по-непретенциозен стил и включване на административна лексика и някои битови обороти. В течение на XVI в. литературен език остава църковнославянският.

   Засилването на ролята на Московското княжество през периода XIV—XVI в., проектирано и в областта на интензивни връзки с други държави, води до нови елементи в процеса на развитието на литературно-писмената реч на Русия. Превеждат се рицарски романи, космографски и географски произведения на западното Средновековие. Тези преводи привнасят в литературната реч рицарска фразеология, светско преосмисляне на църковнославянската лексика и ред чешки и полски заемки (преводите са от чешки, полски и отчасти сръбски преработки).

   През периода XV—XVII в. се оформя и административно-деловият език (грамоти, държавни актове, съдебни сборници и т.п.). По лингвистичен състав този език е съчетание на руски и приети в руския език от чужди езици - гръцки, татарски и т.н. корени (битова и официална лексика) и на църковнославянското им фонетично и морфологично оформяне, т.е. при конструирането на официалния държавен руски език се извършва съзнателна ориентация към църковнославянските норми ("Киприанов" правопис).

   Едва в началото на XVIII в. в качеството на литературен език навлиза живият руски език (този на дворянството), а църковнославянският език се запазва за произведения от църковно-религиозен характер.

   Езикът от първите десетилетия на XVIII в. (епохата на Петър I) се характеризира с пъстър лексикален състав, неустойчивост на стила, липса на строги граматични норми. Във връзка с разширяването и укрепването на икономическите и културни връзки със Западна Европа в руския език широко навлизат заемки от западноевропейски езици (в областта на техническата, административно-политическата, юридическата, военна терминология). От 30-те години на XVIII в. започва работа по изработване на норми на литературния език. През 1735 г. към Академията на науките е учредено т.н. "Российское собрание", целящо "допълване на руския език, неговата чистота, красота и желаемо съвършенство". Тази дейност намира израз в трудовете на Тредяковский, Ломоносов и Сумароков през период 30-50 години на XVIII в.

   През XVIII в. чуждото влияние все по-дълбоко прониква в културата на Русия и в руския език. По тази причина към края на столетието църковнославянската езикова традиция освен в църквата се запазва най-вече в административната, канцеларска сфера.

   През първата четвърт на XIX в. окончателно завършва процесът на формиране на литературния руски език на национална основа. Църковнославянският език, който през XVIII в. служи като източник за постоянно допълване на литературния руски език, като цяло престава да играе тази роля; но много църковнославянски елементи вече органично са навлезли в руския език (те са запазени и досега). Това оформяне на националния литературен език е неразривно свързано с името на Пушкин.

   В средата на XIX в. се сблъскват две тенденции в развитието на литературния език - дворянската и буржоазната. Най-ярък представител на дворянския език е Тургенев, който, подобно на по-ранни представители на дворянската литература, изпитва силно френско влияние.

   Ярък представител на другата тенденция е Достоевски. В своите произведения той широко използва живия разговорен език на различните слоеве на градската буржоазия. Елементи на този език се наблюдават не само в речта на героите, но и там, където авторът говори от свое име.

   Началото на XX в. се характеризира със стремеж на представители от различните литературни и поетически направления да открият нови пътища за развитието на словесната форма. Символистите, от една страна, подсилват фонда на църковнославянизмите и архаизмите, използвани в поетичната реч. От друга страна, те създават неологизми, за да изразят "неизразими" оттенъци на преживяванията: Футуристите, представители на анархистичния бунт, в опит да обновят словесната форма стигат даже до т.н. "зауми - език" - безсмислени звукосъчетания, които трябва да предадат някакво настроение, но абсолютно непонятни на никого, освен на самия автор.

   Големият писател М. Горки създава ярки и смели образи, разчупващи каноните, установени от старата стилистика.

   През XX век, след образуването на Съветския съюз, продължава развитието и обогатяването на руския литературен език. Съществено се увеличава речниковият запас на литературния език. Особено интензивно расте обемът на терминологията, свързана с отделните научни направления. Създават се много думи, обозначаващи нови явления и понятия, които отразяват дълбоките промени в държавното, политическо, икономическо устройство на държавата. Художествената, публицистичната, научно-популярната литература се обогатява с нови изразни и изобразителни средства. В морфологията, синтаксиса нараства броят на синонимичните варианти, различаващи се помежду си с оттенъци на значенията или по стилистична окраска.

   Наблюдава се и обратен процес: в пасивния запас на езика по идеологически причини са изместени големи групи лексика с обществено-политическа и религиозно-етична тематика.

   В годините на т.нар. "перестройка" и в периода след разпадането на Съветския съюз, обществено-политическите процеси, съпровождащи функционирането на езика по време на всички етапи от съществуването му, налагат значително допълване на речниковия състав на руския език с нови думи, същевременно се връщат голямо количество думи, намиращи се по-рано в пасивния запас.